Не искам друга слава, освен тази, да се харесвам на приятелите си ♠ Франсиско ГОЯ
(Self Portrait, Francisco Goya, 1815)
♠ Мислителят Гоя
Фрагменти от книгата на Цветан Тодоров (изд. Изток-Запад)
Гоя е освен един от най-значимите художници на своето време, само че и е измежду най-задълбочените тогавашни мислители и в това отношение може да се мери със съвременника си Гьоте или пък с Достоевски, който твори петдесет години по-късно. Това е несъмнено още за първите му биографи в средата на XIX век, макар че те интерпретират концепциите му прекомерно незадълбочено: „ Той внушава хрумвания с боите си “, написа Лоран Матерон през 1858 година Шарл Ириарте продължава в същия дух през 1867 година: „ Зад художника се крие мъдрец, който остави плодотворна следа след себе си. [...] Рисунката се трансформира в език и показва мисли. “ Що се отнася до гравюрите му, те „ не отстъпват на най-възвишената философия1 * “. През идващия век славата на художника Гоя се затвърждава, само че става някак всекидневно да се гледа снизходително на философския принос на този самообразован гений, който Ортега-и-Гасет разказва като човек с „ нрав съвсем като на служащ “, а писмата му като „ дърводелски “.
Гоя има рисунка, чийто надпис – Философията, бедна и гола – е откъс от стихотворение на Петрарка. На нея е изобразена млада жена, евентуално селянка, чиито облекла демонстрират скромното ѝ обществено състояние. Тя в действителност не е гола, просто няма обувки! В дясната си ръка държи отворена книга, а в лявата – затворена. Лицето ѝ е младо, малко наивно, очите ѝ гледат с очакване към небето. Значи философията може да се превъплъти в елементарните хора, в босоногите, които в никакъв случай не са стъпвали в университет?
Неговото творчество насочва урок по мъдрост към днешното общество. Идеите на Гоя се показват най-много посредством облиците, които е основал – картини, гравюри, рисунки: близо 2000 произведения! Освен това за наслада разполагаме и с още една форма на изложение, която е употребявал – не образна, а словесна. Може би тъй като мъчно комуникира, откакто губи слуха си през 1792 година, той е оставил доста от размислите си в писмен тип. Той е на първо време създател на две истински творби – сборниците с гравюри Капричии (1798) и Бедствията на войната (около 1820), единствено първият от които е оповестен приживе, само че и двата са формирани изключително усърдно. Както последователността на нареждане на облиците, по този начин и техните заглавия разрешават да забележим в тях пряк и скъп израз на концепциите на Гоя. Освен това художникът е дал заглавия или надписи на огромна част от рисунките и гравюрите си, като по този метод насочва интерпретациите. Без да е създател, който непосредствено се занимава с философия, политика или въпроси, които касаят изкуството, Гоя е оставил значително текстове – персонални писма, отчет пред Академията за изобразително изкуство, записка във връзка публикуването на Капричии, публични молби и писма, думи, записани от съвременниците му. В съпоставяне с други художници като Рембранд и Вато, за които разполагаме с по няколко писма със съмнителна достоверност и при всички положения не са доста информативни, Гоя е човек, който се е изразявал задоволително добре освен посредством универсалния език на изображенията, само че и на майчиния си език – испанския. Освен това разполагаме и с доста информация за огромните събития, определили метода му на живот, който от своя страна също е изпълнен със смисъл.
Гоя произлиза от народа, само че с помощта на контактите му като всемирски художник той се вписва в просвещенския хайлайф. След като към този момент е станал част от дворцовите и университетски среди, той се въздейства от хората от обкръжението си – политически и културни дейци, добре настроени към просвещенските хрумвания. Към към този момент упоменатите можем да прибавим и Моратин и Ириарте. Той се среща и с богати колекционери с демократични възгледи като херцога и херцогинята на Осуна, с които се сближава. Тази нова среда трансформира неговите усети и привички. „ Имам възприятието, че съм роден в различен свят “, написа той на Сапатер на 29 август 1781 година „ Вече не отивам на местата, където свирят сегидийя (популярен танц), тъй като съм решил да задоволя един собствен каприз и да запазя достолепието, което казваш, че всеки би трябвало да има. Както се досещаш, това не ме прави доста благополучен “ (1792). Явно под въздействието на двора и „ просветените “ е трябвало да се откаже от простите удоволствия, които е обичал! Ценностната система на Гоя в този интервал има доста разнообразни равнища. Почестите и признателността, които му засвидетелстват, паричните хонорари – всичко това е добре пристигнало. Но той счита простите наслади на материалния живот и другарството за по-ценни. „ Искам да върша каквото ми харесва и всеки, който се интересува от дворцовото общество и благосъстояния, може да си гледа работата. Аз виждам ясно, че амбициозните не живеят, че не знаят нищо за света, в който живеят “ (20 октомври 1781 г.). Такава е кардиналната му позиция: „ През четирите дни, които имаме на тази земя, в действителност би трябвало да живеем съгласно личния си усет “ (25 април 1787 г.). „ Не желая друга популярност, с изключение на тази, да се одобрявам на приятелите си “ (1787). И въпреки всичко се усеща длъжен, макар тези решителни изказвания, да признае, че води живот на велможа, въпреки и това да не му носи цялостно задоволство: „ Имам толкоз неща за правене, че нямам време за нищо. Омръзна ми да съм трагичен, толкоз желая да съм с теб и да се любувам на компанията ти, че нищо, нито аплодисментите, нито благоволението на краля или принца, не облекчава неспокойството ми “ (16 декември 1786 г.). Всъщност сред тези две противоположности, публичното самопризнание и насладите от другарството, се намества и трета, чието значение единствено нараства през годините, и това е самото изобразяване. Дори да я показва като обвързване, в действителност оттук насетне тя заема най-високо място в пантеона на Гоя. „ Дори не можеш да си представиш всичко, което ми е на главата, непрестанно бързам “ (23 юни 1787 г.). „ Не мога нито да дремя, нито да си почивам, до момента в който не си свърша работата, това не е живот “ (31 май 1788 г.).
Може би не е, само че това е животът, който Гоя избира да води, даже когато кралят, към този момент негов другар, му споделя, че не би трябвало да работи толкоз... Неговото артистично предопределение го тегли, още повече когато схваща, че е „ най-хубавият тук “ (13 юни 1787 г.). Занапред част от „ просветените “, Гоя обаче не се пробва да илюстрира новите си хрумвания посредством картините си. Макар да рисува поръчковите сюжети по пресен и автентичен метод, те не надвишават условностите и следват мимолетния усет на аристокрацията, а не някаква обвързаност към демократичните идеали. Той наподобява е постигнал задачата си – да се изкачи по обществената стълбица, и макар че е по-добър от сътрудниците си, нищо още не подсказва, че в идващите години ще революционизира европейската живопис, а по едно и също време с това и концепциите на Просвещението. За тази цел ще се наложи да преживее удар, за който въобще не е бил квалифициран.
Избрано от: „ Гоя в сянката на Просвещението “, изд. Изток-Запад, 2012 година
Картина: Self Portrait, Francisco Goya, 1815, chinaoilpaintinggallery
